Най-скъпо в България излиза да се прави бизнес в общините по морето и в столицата. Това показват сравнителните данни на Института за пазарна икономика (ИПИ), събирани за проекта “265 истории за икономика”, пише „24 часа“.
В него се сравняват 5 вида местни данъци и такси, които се събират от съответните общини: патентният данък за търговия и за таксиметрови превози, данъците върху недвижимите имоти на фирмите и върху възмездното придобиване на имущество, както и данъкът за превозните средства.
Най-скъпо е например да се наеме търговска площ в големите градове и по морето, както и в населени места около магистрали или ГКПП-та, където и търговията е най-оживена
Законът за местните данъци и такси дава право на общините да определят годишния патентен данък за търговска дейност между 2 и 20 лв. за всеки кв. метър търговска площ.
Максимален е данъкът в столицата, Варна и Стара Загора, където е по 20 лв. на квадратен метър, а също и в Хасково и Благоевград. Но в Пловдив и Бургас е по 18 лв.
В много от морските общини, особено по Южното Черноморие, този патентен данък също е по 20 лв. на квадратен метър годишно. Такъв пример са Несебър и Приморско. Но и в останалите морски общини е съвсем малко по-нисък – 17 лв. на кв. м е в Созопол, 15 лв. в Балчик и т.н.
Данъкът върху недвижимите имоти на фирмите е другото голямо перо, от което общините получават значителни приходи. Според Закона за местните данъци и такси имотите на фирмите може да се облагат с между 0,1 и 4,5 промила върху данъчната оценка на имота или балансовата му стойност, с която е заприходен той в активите на фирмата – прилага се по-голямото от двете.
В България има много малко на брой общини, които се придържат към горната граница на този налог, и единици, които облагат фирмите с максимума от 4,5 промила. В столицата например, където има голямо съсредоточаване на бизнес имоти, налогът е само 1,875 промила. В Пловдив е 1,8, във Варна е 2, а в Бургас – 1,75 промила.
Най-високата ставка на този налог – между 4 и 4,5 промила, са въвели общини като Елин Пелин, Златица, Антон, Карлово, Девня, Аксаково, Садово, т.е. там, където има големи и значими за икономиката на страната предприятия или развити логистични бази и производства, които изискват големи терени и сгради.
Пряко свързана с имотния данък е и такса “смет”, която също е вид местен данък и с парите от нея всяка община организира сметоизвозването и депонирането на отпадъци. За фирмите законът дава две възможности: или да се определя като процент от балансовата стойност на активите на фирмата, както се прави от много години в България, или на принципа “замърсителят плаща”, т.е. според теглото и вида на отпадъците. Второто бе вкарано в закона през 2017 г., но оттогава общините всяка година искат отлагане на въвеждането му, срещу което бизнесът, естествено, се възмущава.
Когато се определя като процент от активите на фирмата, високотехнологични производства плащат повече – примерно някоя лаборатория със свръхскъпа техника, въпреки че може и да не произведе никакъв отпадък. В същото време мръсни производства, които използват евтина стара техника и генерират много отпадъци, плащат по-малко, защото активите им са с ниска стойност.
Най-висока е стойността на таксата за отпадъци в общини като София, Стара Загора, Пловдив, Бургас, Русе и Плевен. Малките общини в Северозападна България и в много родопски общини таксата е на минимума, който се изисква от закона.
Данъкът върху притежаването на превозни средства засяга както гражданите, така и фирмите. За автомобили с между 74 и 110 киловата мощност законът определя годишният данък да е между 1,10 и 3,30 лв. за всеки киловат, но има допълнителни коефициенти за възрастта на превозното средство и екологичната му категория, с които тези стойности се коригират.